В едно блиц интервю Wine & Food Society News ви среща с най-малкия управляващ собственик на изба в България, а може би и в света – г-н Стефан Далаков.

Prev

1of9

Next

Здравей, на колко години си?
На 12 години съм.

С какво сe занимаваш в момента, освен че ходиш на училище?
Ходя на училище и основно помагам в правенето и представянето на вината на семейната ни изба – “BETTER HALF”.

Коя ти e любимата винена дестинация и защо?
Любимата ми винена дестинация e Saint Emillion заради красивите пейзажи и най-вече прекрасните вина, които се правят там.

Какво мислиш за българските вина и мястото им на световния пазар?
Мисля, че българските вина имат голям потенциал и възможност да си намерят място на световния пазар.

Кой ти е любимият сорт грозде и с каква храна го препоръчваш?
Любимият ми винен сорт е совиньон блан. Препоръчвам го с морски дарове като скариди или lobster.

Къде се виждаш след 10 години?
След 10 години се виждам като успял бизнесмен, който има винени имоти по целия свят.

За какво мечтаеш?
Мечтата ми е да обиколя света, като посещавам изби навсякъде.

Какво би казал на производителите и ценителите на виното?
На винопроизводителите и любителите искам да кажа, че няма възрастово ограничение за това да си любител на виното!

Ива – Проводница от този до Другия свят, ваш водач в Wine & Food Society Сафари.

Prev

1of9

Next

Всяка година в последната неделя на месец май, неделята преди празника на Св. Св. Константин и Елена /3 юни, стар стил/, нестинарите от селата Българи, Кости, Кондолово, Граматиково, Сливарово, но и от други странджански села, са ходели на място, наричано Влахов дол, Припор, Голямата аязма, Родината…

Мястото се намира на равно разстояние от всяко едно от тези села, в миналото там е имало пет извора, сега е останал само един – Голямата аязма.
„В местността Голямата аязма, в последната неделя на м. май, още преди да са дошли нестинарските шествия от селата, идвал „влях“ /така в Странджа наричат елен/, почиствал свещения извор с рогата си и лягал, за да си почине, сетне се оставял доброволно да бъде жертвопринесен. Веднъж обаче хората не го изчакали да си почине и го заклали уморен. От този момент вляхът /еленът/ престанал да идва за жертвоприношение, хората го заменили с друго животно и започнали сами да почистват язмите си.” От незапомнени времена заради доброволната жертва на елена местността и до днес носи името „Влахов дол“.

Според легендите, предавани в нестинарските родове, на това място е съществувало селище, там се е зародила вярата в светците Костадин и Елена и огнената обредност в тяхна чест, там са се родили първите нестинари, откъдето са се разселили по другите села, и заради това в техните представи това е Родината. В незапомнени времена на това място светците били намерени мъртви, там се явявал Св. Костадин и е проговорил на хората да стъкмят голям огън и да тъпчат в жаравата му. Всяка година хората от странджанските селища се завръщат и правят общ панагир. В тая Светая Светих, всяко село има своя олтар – одърче. Землищата на селата в цяла Странджа са осеяни с култови постройки, наричани одърчета – те са най-старата веществено документирана постройка на светилище и се правят само край аязми /свещени извори/ на светци, които са почитани от нестинарите. Най-често са изграждани след пророкуване или съновидения на местни хора от нестинарската общност. Местата се посещават на празника от шествие, водено от нестинарските икони на селището, съпроводени с гайда и тъпан. Одърчетата служат за поставянето на иконите да сколасат /да починат/, за поставянето на свещи, цветя, кърпи и хлябове, донесени от вярващите като дарове. Опашатите нестинарски икони стоят изправени на одърчето, защото „светците трябва да стоят изправени и да гледат обреда в тяхна чест”. Тук се извършват кървавите жертви под монотонния ритъм на тъпана, раздават се безквасни хлябове, тук се правят обредните трапези и хора́, тук прихваща нестинарите…
Пет са одърчетата на Влахов дол – на Българи, Кости, Граматиково, Кондолово и Сливарово, пет са и нестинарските шествия, идващи от различни посоки в планината, пет тъпана думкат и пет гайди засвирват нестинарската музика и огласят най-потайните долове на Странджа.

„Едно време една нестинарка сънувала…..от едно орехово дърво, дето расте на Влахов дол трябва да се направят шест икони, да се изработят и изпишат на едно място. Било време дето думата на нестинарката била закон и го сторили…Затова и иконите на костийци и ургарци са Братя.” Всички нестинари в Странджа, особено тези от селата Българи и Кости, считат себе си за братя, заради общата „Родина“ – Влахов дол.

„Тя, язмата, Влаховата ни крепи – тя крепи българския народ. Това е светиня. Така ми разправя Бог.” Това са думи на най-известната нестинарка от с. Българи Злата Даскалова, казани през 1947 г.

През 1947 г. е последната среща на Братята в Родината…
После мястото бива забравено и изоставено.
През 1986 г. все още са можели да се видят разрушените дървени конструкции на одърчетата, напуснати отдавна от светците и от хората…
През 2005 г. петте шествия са събудени за нов живот. Мястото, помнено само от най-възрастните, дочаква братята с нови току-що издигнати олтари – одърчета, и те отново се срещат и заедно правят своя панагир…

ПАНАГИРЯТ
Рано сутринта епитропът /човекът, който се грижи за нестинарските и църковните празници в нестинарските селища/ изнася иконите на светците Костадин и Елена от църквата. Те са носени от млади момичета и момчета. Шествието е водено от музикантите, върви се бързо, почти бегом. По средата на пътя, в местността Рупите, спират да починат при одърче. Палят свещи, подреждат кърпи и пешкири. Младите играят хоро и пеят панагирски песни. Тръгват към Голямата Аязма в същия ред и ход. Когато пристигнат, всяко шествие, начело с тъпана и гайдата, се отправя към своята аязма, долу в дола. Там умиват иконата, наливат вода и отиват при своето одърче да поставят иконата на мястото й „изправена да гледа”. Поставят от двете й страни дарове – пари, кърпи, обредните хлябове. Всеки налива вода от „своята аязма” и поставят шишетата до иконата – тази вода занасят вкъщи. Епитропа прекадява иконата и хлябовете, разчупва ги и ги раздава. Мъжете колят обречените курбани и седят около трапезите. Най-възрастните си спомнят, че всяко село е правело свое хоро около своето одърче. След тези хора́ подхващали нестинарското и ако имало „прихванати“ нестинари, разстилали жаравата и играели в огъня. На връщане шествието било в същия ред, пак спирали при одърчето да почине иконата. В селото първо връщали иконата в църквата, епитропът оставял там събраните дарове и пари. Хората се прибирали по къщите си, преобличали се и се събирали на хорището, където играели хора цяла нощ.

БРАТЯТА ОТВЪД РОДИНАТА
През 1914 година, по силата на споразумение между България и Гърция, гръцки говорещото население от Странджа трябвало да напусне пределите й и да се засели в новите територии на Гърция. И обратно – тръгват керваните с български бежанци от Одринска и Егейска Тракия към новите граници на България. За разлика от българското население, гърците се заселват на компактни групи в селата Агия Елени, Лангада, Мелики, Мавролефки, Керкини /пет села!/. Тази компактност на изселниците носи със себе си цялата обичайно обредна система на това население, почитането на нестинарските патрони, огнената игра в тяхна чест и всички целогодишни обредни действия, свързани с веруюто, наречено „нестинарство“.
Подобно на своите Братя, останали в България, те се сблъскват с нетърпимостта на Православната църква и обявяването им за беснуващи еретици. Именно поради своята компактност обаче те успяват да запазят традицията, която носят от Родината и да я превърнат в непоклатима традиция за своите потомци.
Днес изброените гръцки села имат силен и авторитетен нестинарски „тиас” /религиозно братство, общност на базата на вяра, от старогр./, който продължава всички традиционни обредни практики с някои иновации. Те обаче добре познават своя произход. Нестинарите-гърци и до ден днешен наричат вътрешна Странджа “Родината”.
След възобновения панагир на Влахов дол през 2005 година, те се завръщат и играят там, в земите на предците си, при своите “братя” – българоезичните нестинари. Те помнят от кои селища са се изселили дедите им, но сега паметта им съхранява едно общо месторождение – “Голямата аязма”.
Тук е мястото да вмъкна разяснение, относно гръцки говорещото население и гръцко ли е то. Приблизително 8 века /между VII и ХV век/ Странджа, като гранична географска област, е прехвърляна ту във византийски, ту в български владения, поради което върху населението й не е упражняван едностранен военно-политически контрол. Тя е гранична земя с двуезично население – хората говорят двата официални езика. Това население е с обща обичайно-обредна система, която включва нестинарството и Белият кукер. Етнодефинирането на хора по език е съвременно политическо недоразумение, което разделя населението на Странджа на гърци и българи. След Балканските войни изселените „гърци“ от Странджа не се разбират с гърците в новата си родина. Диалектът, който носят, е архаичен гръцки, който се е развивал с различна културна среда. Изселниците са рупско странджанско население с генетично родство с български говорещите им братя. Вероятно гените са много по-силни от политиката, щом нестинарите от Северна Гърция продължават да наричат Странджа планина, своя родина.

ПОСЛЕПИС
В нестинарството танцът в жарава е съществен епизод, но не изчерпва смисъла на обреда. Твърде големия интерес от хора, които не разбират неговото духовно естество, извежда на преден план огнената игра и в резултат това променя самата същност на обредността. Нестинарството е изпълнение на дълг „за доброто на хората и на света”, според обясненията на най-възрастните. За изпълнението на обреда, танцът в жарава не е задължително условие. Той се случва само ако Св. Костадин отвори пътя на вярващите, които принадлежат към нестинарското общество. Външни хора са недопустими и накърняват дълбоко истинските носители на нестинарството, защото то не се заучава чрез тренировки и медитация.
Повечето от хората, които днес демонстрират нестинарски танц, са само огнеходци. Единственият им шанс да се впишат в нестинарския панагир е имитирането на нестинарския танц с помощта на овладяна техника, демонстриране на религиозност, носене на икони и дори понякога с търсене на нестинарско потекло. Единствената сила, която огнеходците притежават, е силата на собствения си дух. Тя е твърде много отдалечена от дълбоко осмислените религиозни преживявания на нестинарите, за които пътят през транса и прихващането, през нажежената жарава, е път, който не е самоцел, а може и трябва да се извърви със Св. Костадин, за да бъде показана силата му и освободен неговият дух. Това е върховият момент в култа му, поверен единствено и само на нестинарите, удостоени от него с избраничество.
През последните години комерсиализацията на нестинарския обред достига нови върхове, което е болка за всеки един изследовател и приближен до духовните измерения на това изключително наследство. Малко се знае, а и не се казва, че нестинарството и танца в жарава са били разпространени в около 30 странджански селища, което е засвидетелствано от наблюдатели – етнографи и историци, до края на XIX в., когато планината претърпява огромен демографски катаклизъм. Потомствената нестинарска общност в с. Българи има изключителната заслуга до края на 90-те години на XX в. да съхрани обредността, въпреки че няма нестинари, които да влизат в огъня. За нещастие, тази общност много бързо е отстранена и заменена от местната власт, заради противопоставянето й срещу профанизацията и станалото модерно „продаване“ на зрелища, като настоява обредът да се случва по стария ред. Към днешна дата, ръководителите на наследството, вписано като Световно значимо нематериално наследство на Юнеско, продължават да подменят историята и същността на нестинарството с настояването, че то принадлежи само на с. Българи. Същите хора се опитват да ръководят и обредните действия на Влахов дол, като не допускат правенето на огън и влизането в него на нестинари от други селища с мотива, че това може да се случва само на площада в с. Българи. Което, искам да им припомня, е голям грях в очите на светците, на които се кръстят. Злата Даскалова – последната нестинарка от с. Българи, влиза в огъня за първи път през 1940 г., на петдесетгодишна възраст, именно на Влахов дол. Самата тя споделя, че там силата е най-голяма. За щастие това е записано и публикувано.

За радост на общностите, които се грижат за опазването на нестинарството като жива и автентична традиция, празникът на Влахов дол не се посещава от туристи, които търсят атракции и силни преживявания. Именно заради това силата и атмосферата на този нестинарски панагир е неимоверно завладяваща, там няма режисирани сцени и очаквания на публиката – всяко действие произтича от вярата и дълбокото уважение към традицията. Всички хора, които ще присъстват на шествието и панагира, всички, които ще успеят да стигнат до мястото и да се присъединят към вярващите, трябва да направят това единствено в качеството си на поклонници!